Другият на тялото
В последното си учение Лакан говори за тялото като Друг. Кой е този Друг и кога в клиничната практика и в анализа можем да мислим тялото като Друг?
„Другият на означаващото Едно без смисъл е тялото“ (Александър Стивънс). В последния Лакан Другият на означаващото е тялото, а не Другият на истината. Може би може да кажем, че Другият на тялото е преди Другия на означаващото, което има смисъл, Другия на бащината метафора. В този контекст можем ли да мислим, че ако се докоснем до това, че няма Друг на Другия, тялото ни тогава може да се яви и като този голям Друг?
Има нещо шокиращо в това да мислим тялото по този начин. „Другият на тялото е мястото, където ефектът на наслаждението на S1 е записан.“ (Ал. Стивънс). Сякаш това вписване на S1 прави така, че едновременно тялото като реално става носител на нещо от символното, превръщайки се в Друг. Начинът, по който мога да мисля това е през това, което пише Ал. Стивънс, цитирайки Милер, че без да напускаме полето на езика, ние трябва да „се настроим към неговата материална част, към буквата”. Има едни думи, които се врязват в тялото. Имат ефект на събитие в тялото. „Това вече не е тялото, разбирано като умъртвено от означаващото, а тялото като място, където ударът на означаващото произвежда ефект на наслаждение.“ Eзикът тук има ефект на реално, а не да поражда смисъл. И симтомът в своя корен се явява резултат от “материалната среща на едно означаващо с тялото, „чистия шок на езика върху тялото“, едно събитие в тялото. И после придобива смисъл, придаваме му смисъл, благодарение на двусмислието на означаващите. Синтомът се записва в тялото. „Четенето на симтома цели този първоначален шок“ (Милер). Това събитие на тялото не е от страната на диалектичността и не е нещо, което да се разглежда от страната на смисъла. „То е буква на наслаждение“ казва Александър Стивънс и: „Има такова нещо като Едно“, „едно чисто реално на означаващото Едно съвсем само, без смисъл“. „Синтомът е разположен отвъд това, което подкрепя значението, фантазията, основните идентификации“ (Body Event and End of Analysis, Anne Lysy). То е едно първо събитие, което не е подлежало на изтласкване и което се повтаря. Лакан нарича синтом това „чисто повторение на Едното на наслаждението.” „Едното се повтаря в итерацията и тялото се явява като Друг“ пише Ал. Стивънс. И може би тялото като Друг прави възможно нещо от това Едно на наслаждението и неговото повторение да се говори в нашия дискурс по време на анализа? Тялото е една „повърхност за писане“, която можем да четем, като четем буквата, онова, което не се изменя, за разлика от смисъла, и е едно от най-реалните неща за субекта.
Валентина Милчева