PIPOL 11 – CLINIC AND CRITIQUE OF PATRIARCHY – Argument

CLINIC AND CRITIQUE OF PATRIARCHY

Argument

The return of patriarchy

If the topic of patriarchy had become obsolete, today it is back with full force and is even considered responsible for contemporary dissatisfaction. It has appeared in the research of American universities, reaching us and through the media that cover them. But it is also heard in the speech of analysands. We will approach the issue from this clinical angle, in order to expand it to current social issues.

Considered a social, cultural and economic system built for the domination and exploitation of women by men; of minorities by race, class or gender by the white, colonialist, bourgeois and heteronormative majority, patriarchy unites against itself the feminist movements, the so-called woke ideologies (“awakened”/awakened culture) and the activism of the LGBTIA+ community.

Psychoanalysis has participated in challenging the patriarchal order since its very invention by Freud. Paradoxically, today she would be accused of being complicit in its maintenance by placing the father at the center of human subjectivity. Lacan noted that in 1971 – during the second wave of feminism – Oedipus “supposedly (…) establishes the supremacy of the father, which would be a kind of patriarchal reflection.”[1].

The father’s bankruptcy

Още от Тълкуване на сънищата Фройд посочва, че potestas (от латински – власт, контрол, авторитет) на бащата е „изпаднал в забвение“[2].  Вече в Семейните комплекси, Лакан свързва самия облик на психоанализата с упадъка на бащата, чиято личност е „винаги недостигаща, унижена, разделена или неестествена“ [3].

Фигурата на всемогъщия, ревнив и наслаждаващ се баща, който пази всички жени за себе си, може да бъде открита само на нивото на мита, този, който Фройд изобрети с Тотем и табу[4], един мъртъв баща, още повече, който е убит от своите синове. Отсега нататък те ще могат да предадат само един грях и страхопочитанието от тотема, който да локализира омнипотентността на мъртвия баща. Фройд видя това като произхода на религията и фигурата на вечния Бог, Бащата Бог[5].

Лакан поддържа тази основна вина на бащата през цялото си учение, защото само при това условие той може да ограничи и „цивилизова“ наслаждението, за да осигури достъп до желанието, което означава да осигури предаването на кастрацията. При дешифрирането на елементарните структури на родството, Клод Леви-Строс формализира това, което Фройд е открил с Едип като вектора на фундаменталния и универсален закон за забраната на инцеста.   

Упадъкът на бащата беше изобретен от Лакан по разнообразни начини в хода на неговото учение. Тръгвайки от липсата на власт, свързана с имаго-то, той е сведен до едно означаващо, Името-на-Бащата. И ако последният първоначално е бил гарант на символния порядък, впоследствие той придобива статут на фикция, на подобие, което запушва дупката в символното, за да бъде накрая в множествено число, превръщайки се в една чиста логическа функция, тази на изключението.

Болестите на бащата

В епохата на дискурса на науката и на капитализма, затрупани от потребителски предмети, които засищат липсата и възпрепятстват кастрацията, какво можем да изискваме от бащата? Как той би могъл все още да ни удиви (“é-pater”)[6]? Като препредава, казва Лакан, по един „просто неизказан“ (“juste non-dit”)[7] начин. Това е начинът, по който той се справя с наслаждението във връзката със своя партньор. Тази версия на бащата, която отговаря на факта, че няма вписано отношение между половете, е винаги симптоматична.

По този начин Едип не дава достъп до каквато и да е нормалност, а по-скоро произвежда неврози.  Това са болестите на бащата – фобия, хистерия и натраплива невроза с техните литании от симптоми.  Ако един баща започне да се смята за бащата, за този, който има правило за всичко и е безгрешен, ако иска да се приравни към Името, служейки за един универсален и безплътен идеал, той изпада в измама, като изключва „Името-на-Бащата от неговата позиция в означаващото“[8]. Тогава това е неговата форклузия. 

Отвъд символното

Цивилизоващата недостатъчност, която бащата носи със себе си – неговата собствена кастрация – и която той препредава като липса, затова е фундаментална. Но ако тя е отхвърлена, отказана или отречена, тогава властта на бащата може да се завърне чрез насилие в едно място отвъд символното. Защото съществуват също „греховете на патриархата“[9]. Да споменем маскулинизма, тормоза, сексуалното насилие или дори феминицида. Те са ограничени до бащата, свързан с фиксираността на своето наслаждение, което преминава границата на срама (pudeur)[10], за да достигне до непоносимото реално[11].

На нивото на обществото, реакциите по отношение на упадъка на бащата стават също все по-сурови. Религиозните тенденции се радикализират. Правата на жените биват нарушавани в някои ислямски държави. Но също и в нашите западни общества  – например, на жените, които са били изнасилени, им се отказва аборт в името на религията или се отменя това право, извоювано от почти петдесет години в „най-великата демокрация в света“.

Популистките патриархални лидери разчитат на свирепостта на Свръхаза, докато поставят себе си извън закона, застрашавайки самите основи на демокрациите. Някои автократи, носталгични по изгубените империи, не се поколебават да въвлекат страните си във война, причинявайки смърт, изселване и опустошение. 

Генерализирана сегрегация

Още през 1968 г. Лакан предрича, че „знакът, белегът, оставен от изчезването на бащата (…) (произвежда) една сложна, подсилена и постоянно припокриваща се форма на сегрегация, която единствено успява да произведе повече и повече бариери“[12]. Легитимната битка срещу несправедливостите, свързани с раса, пол или социален статус, е белязана от парадокс. Макар тя да има за цел да е включваща, е ясно, че има „повратна точка“[13]. Дискурсите в името на доброто правят стремителен и нетолерантен завой, без каквато и да е възможна диалектика. Създадена е същинска езикова полиция, чрез която всеки наблюдава всеки и всеки протестира неистово, ако се прецени, че дадено твърдение не кореспондира на произволно решените стандарти от самопровъзгласили се групи.

Изветряването на бащата, неговата пулверизация отвъд плурализацията,  както се изразява Ж.-А. Милер, произвежда толкова много означаващи на идентичността, които правят общности и се опитват да наложат себе си над всички други. Борбата срещу патриархата, която би могла да сближи хората, всъщност причинява сегрегация. 

Какво може психоанализата?

Във време, в което има сблъсък на идеологически дискурси, Ж.-А. Милер изтъква, че е важно да не забравяме страданието, което упадъкът на символния ред може да причини за всеки субект, един по един[14]. И ако е трудно да дискутираме, разискваме с желание, както той посочва – например за транс-идентичността, защото на това ниво нито един не е прав или в грешка – то психоанализата може да действа като тръгва от клиниката. Какво е името на патриархата за всеки един, поединично? Какво е това, което прави дупка, травма за един субект? Как се вписва една програма на наслаждение, която едновременно е единствена (singulier) и extime? Как един субект си прави сам симптом, какъв възел може да бъде изграден, който да позволи на всеки един да отговори на реалното? 

За да може да отговори на адресираното към него/нея, психоаналитикът, работещ в своя кабинет или в институция, трябва да се превърне в обект, който е “изненадващо гъвкав, достъпен и многофункционален […], без да иска нищо априори за доброто на другия, без да е предубеден за добрата употреба, която може да бъде направена от него […]. За да се случи това, той трябва да е развил своето смирение до степен да знае как да заеме мястото за субекта, от което може да действа[15]. Това ще бъде предизвикателството на конгреса на ПИПОЛ 11, посветен на Клиниката и критиката на патриархата.

Ги Поблом

Директор на Конгрес Пипол 11

Еврофедерация по психоанализа

___________________

Translated from English: Valentina Milcheva

Edited from French: Desislava Ivanova and Bilyana Mechkunova