The analytical session is a beach…Jacques-Alain Miller

“Директна полза”

Психоанализата, аналитичната клиника, позицията на аналитика, дискурсът на аналитика, от една страна, и обществото, от друга страна, са термините, които искам да поставя под въпрос. Ние и нашият Друг, това, което възприемаме като наш Друг, обществото.

Дали това е термин, който аз избирам, или термин, до който достигам? Бях наведен на мисълта да кажа, че Лакан и с него лаканианският психоаналитик е възприеман от обществото в своята позиция на изгнаник в самото общество. Казах това по линия на моите разсъждения върху общото в съдбата между психоанализата и поезията. Трябва да им признаем това: поетите са тези – поне във Франция – които се надигнаха срещу това, което наричат модерност. 

Не е нерелевантно да кажем, че този термин модерност беше въведен от Бодлер. Поетите бяха първите, които уловиха това, което социологът, а именно Макс Вебер, посочи като „разомагьосване на света“. Поетите бяха тези, които видяха, че се ражда нов свят, управляван от ползата, „директната полза“, както я нарече Едгар По, и че този свят на директна полза прогони поезията от него.

Това е времето, когато се ражда Фройд. Не би било прекомерно да кажа, че психоанализата поема от поезията и успява да омагьоса отново света. Възвръщане на магията на света, не е ли това, което се случва във всяка психоаналитична сесия?

Една аналитична сесия

В психоаналитичната сесия ние се въздържаме от каквато и да е оценка на директната полза. Истината е, че ние не знаем за какво е тя. Ние разказваме неща. Даваме място на това, което бихме могли да наречем автобиография, пишем глава от автобиографията си. С изключение на това, че не я пишем, а я разказваме, описваме я. Това е авто-био разказ, съдържащ всичко онова, което може да загатва автофикция, и който тези дни иска да се превърне в литературен жанр, който дължи нещо на практиката на психоанализата.

Всяка аналитична сесия с цялата своя контингентност, случайност и мизерия, независимо от това утвърждава, че това, което аз преживявам, си заслужава да бъде казано. Това е начинът, по който една аналитична сесия, която ни извежда от хода на нашето съществуване, където ние формулираме каквото можем, докато се задушаваме, когато си освободим час, за да можем да говорим, да бъдем внезапно извадени от ритъма на нашето съществуване, една аналитична сесия, колкото и кратка да е, е там, за да се противопостави на принципа на директната полза. Това е вяра в една недиректна полза, мистериозна полза, една причинност, която трудно бихме могли да опишем в детайли. Не знаем през какви канали си прокарва път, но тя в крайна сметка успява.

В този смисъл аналитичната сесия е винаги едно усилие за поезия, бряг на поезията. Там, където субектът запазва себе си в един бряг на съществуване, своето собствено съществуване, което е определено и управлявано от директната полза, доколкото тя е съдбата на всеки днес.

Какво ще рече поезия? Поезията не е относно гениалното. Поезията ще рече, когато е осъществена под формата на аналитичната сесия, че на мен не ми пука за точността, за конформизма на това, което казвам с това, в което другите може да вярват, нито с това, което може да им се предаде. Аналитичната сесия е място, където аз мога да игнорирам търсенето на това, което е общо. Когато ние задвижваме себе си в социалния живот, ние сме зависими от това, което е общо.  В аналитичната сесия ние можем да извадим себе си от това, не занимаваме себе си с това, което е общо, общо за всички, за мнозина или за малцина. Ние се фокусираме върху това, което е уникално и може да бъде казано на един човек, да се каже на езика – който вече е споделяне.

В сесията  не говориш на един аналитик, ти говориш на своя аналитик, на точно този, на някого, когото си изтеглил от тълпата. Ние имаме с него тази връзка, която е езикът и езикът принадлежи на всички, но получателят е уникален. Ако не е този, е друг. Това е Един, който е там да те приеме. Това е, което той основно прави: посреща, казва да, потвържава от името на човечеството, от името на онези, които говорят. Аналитикът не е там да ме обвинява, да ме оценява, но да потвърди, че нещо е прието и със самия факт, че потвърждава приетото, той ме оневинява.

Всъщност виновни са тези, които влизат в анализа, невинни хора, които вярват, че са виновни. Те са тези, които са под игото на закона. Той е достатъчно абстрактен и неясен, та спазването му да не оневинява никого. Една аномалия, която е характерна за модерните времена. Тя се определя от факта, че тези модерни времена са създали един закон, който човек никога не може да спази и ние продължаваме да имаме нужда от посредничеството на някого, на когото да доверим, да поверим нашите страдания, за да може да си тръгнем в мир със себе си и така до следващата сесия.

Аналитичната сесия е като скоба. Нищо повече, но и нищо по-малко. Една скоба в разграфеното във времето съществуване на съвременния субект, този субект, който е обречен на директната полза.

Аналитичната сесия е бряг на наслаждението, извадена от закона на света, но която също така позволява този закон да упражнява своята власт, защото тя дава възможност за едно отдъхване, облекчение, прекъсване от това неуморно извличане, извличане на принадена стойност, което ние вярваме, че оправдава това, че съществуваме.

Този текст е извадка от „Психоанализа и общество“, публикуван в Quarto n ° 83, стр. 6-11.

Преведен от френски на английски от Caroline Heanue

Превод от английски: Валентина Милчева

Редакция: Евгений Генчев